Здраве, семейство, приятели, забавления, чувственост … жизненият цикъл на ежедневието й се стичаше завидно добре. И тя пак недоволстваше. Все се случваше да се заяде с някой, току-няма и изненадващото й настроение шибаше някой ту в самочувствието, ту в сърцето. Иначе беше обичана, но човек, сам непознаващ, или поне неконтролиращ шизофренията си, трудно бива разбран. И понеже кроткото й и мило ‘аз’ се стараеше страдалчески да угоди, да одобри, да поощтри всичко и всички, в името на ‘доброто’, за компенсация от ‘лошата’, направо се стигаше до комедий.

Добре шлифованата психическа самостятелност самонадейно и безпристрастно прикриваше следите на едната или другата, за да направи встъпленията по меки. Но за колко дълго? Пред хората всичко беше в рамките на нормалното. Пред близките обаче нещата излизаха от контрол. А най-трагичното, което можеше да се случи е тя да загуби контрол. Не би си го простила. Направо вече не знаеше къде се намира. Имаше чувството, че се изчерпва в имагинерния умствен двубой със самата себе си, което още повече я вбесяваше.

Хумореска ли бе това или излишен мазохизъм?

От какво беше толкова недоволна?

От себе си.

А междувременно нараняваше хора. Не малко. Не милостиво.

Въпреки всичко тя се разбираше, И като възможно най-сапунената героиня – оправдаваше сама себе си. Имаше своето съвсем логично и допустимо обяснение за всичко. Просто беше по-лесно да не желае да научи езикът на чуждоземците.

Не е ли това прекрасно? Красиво в извратеността си. Тя наистина се харесваше. Обичаше се и се уважаваше, предоволно беше избистрила в главата си лична философия за живота и смисълът му, за вярата и нейните проявления, за любовта и най-добрата й приятелка добрият секс, за начина по който се стичаха и водата и съдбата, въобще – имаше си начертан собственосръчно лабиринт и сама се радваше и се чувстваше пълноценна, преминавайки по кръстопътите и блъскайки се нерядко в стените му. Е, не можеше да се справи с някой от най-финдаменталните му ребуси и препятствия, но се опитваше всячески!

Имаше два варианта – да се откаже, да си сложи силикон и да отиде в Биад да дрънне един кючек с едно голямо уиски за изпускане на напрежението от излишни умствени процеси, или да продължи вироглаво и безотказно в името на най-ценната кауза – Себепознанието.

Сами. Никой няма да извърви пътят ни. Никой няма да поправи грешките ни, никой няма да излезе с готов отговор. Но, вие бихте ли позволили на някого да изживее редките, но сладострастни радости в животът?!

Аз не.

Share/Bookmark

Спокойна нощ. Четвъртък вечер. Градска пицария. Маса за двама. Тиха свещ. Пивко вино. Тя приближи масата на връщане от тоалетната и забеляза, че приятелката й беше скрила лицето си в треперещите си шепи. Докосна я едва по рамото и нежно попита: „Какво има скъпа?” Задавен брътвеж се откъсна от гърлото й. „Истината е, че с теб се чувствам най-добре. Омръзна ми да боли. С теб е … истинско”. Погледна я с топлите си кафяви очи и галейки бузата й каза: „От която и страна на реката да си – моста е мираж. Майната им – продължаваме напред.”

Ядът към мъжкия пол се притъпяваше все повече с всеки изминат метър към дома. Отшумя напълно когато се прегърнаха в леглото, така както само две жени могат да (си) го направят.

С изгрева на новия ден романтичните образи придобиха сивкав оттенък. Натрапчивото чувство, че нещо куца, нямаше умора. Едната се оплакваше, че всички я приемат прекалено нАсериозно, другата – прекалено нЕсериозно. Приумица ли беше този парадокс или обреченост?

* * *

Защо мислите мъжете се ориентират все по-често и по-яростно към мъже, а жените към жени? В по-предна статия е заложена следната гледна точка: „И при двата пола оправданието е, че се надбягваме за вниманието на отсрещния. В същото време парадокса е, че впечатляваме по-скоро собствения си пол.” Истината е, че ние никога няма да се разберем – ще спорим, ще се разминаваме, ще се недоразбираме, ще се обвиняваме и няма да има край. Циничка или романтичка незнам, но откак прозрях доказаната истина, че е по-разумното просто да се обичаме едни други, не да се стремим всячески да се разбираме правилно, живея по-пълноценно. Така взимаме средината на плода – най-ценното и най-сладкото.

Факт е обаче, че рядко се вслушваме дори в собствения си разум и не се поучаваме най-малкото от горчивия си опит. Вярваме, даваме, не получаваме (или поне така си мислим), отказваме се, страдаме. А в подобна крайна фаза правим необмислени постъпки. Ако си завършена личност с ясно съзнание за ‘искам’ и ‘неискам’ – повечето такива са най-сладките спомени. Ако ли не – непоправима горчилка.

Истината е, че независимо какво, защо и как НЕ се получава между мъжът и жената, сме на светлинни години път едни от други и от божественото разбирателство, съжителство и искрено щастие, за което смятам сме създадени.

Защо стрелките никога не сочат една към друга, а вечно в една посока. И някой е с гръб. „ … Че в живота често става и така: Аз търся тебе, ти търсиш друг, но той търси друга, тя пък търси друг.”

Истината е, че не можем, когато искаме, а когато не искаме – можем. Виждали ли сте куче, което си гони опашката? Вечно не съумяваме да сватосаме желанията и възможностите си. Искаме точно определено нещо, с точно определен човек, по точно определен начин, в точно определено време. Играем си с огъня. Правим мръсно на собствента си съдба, претенциозничим и недоволстваме, а после сме в потрес защо се броят на пръсти щастливите ни моменти. Защото сa безброй, но не им обръщаме заслужено внимание. Не умеем да се възползваме от предоставените ни ключове и джокери.

Мислех си, че сме стигнали до момента, в който за мъжете всички жени са курви, за жените – всички мъже боклуци и вече ще сме си добре. Ще пием и ще правим безразборен секс без обвързване докато не дойде края на света, нали е близо. Ще се веселим и правим всичко като за последно, майната им на предразсъдъците и на семейните и общочовешки ценности. Уж сме много печени, обиграни, свободомислещи и правещи, безцеремонни и непукисти, а нещо не се връзва. Как се получи така че жените станаха хищниците? Какво се обърка в хормоните ли, в гените ли, че не остана нищо женствено в нас, и нищо мъжествено у мъжете? Кога станахме врагове, а не 2 половинки на една перфектна цялост?

Свидетел съм на нещо фрапантно, което се случва с половете. Стана миш-маш. Мъжете спят с мъже, жените си поръчват мъже. Мъжете гъзареят и чупят стойки, жените ловуват. Мъжете скромничат, жените ловко печелят с наглост. Мъжът си занася тялото у жената, за да бъде употребен и му се поръчва такси. Все по-разпостранено явление е мъжете да отказват секс с безумни оправдания! Беше някак по-логично да предлагат такъв с грубиянските си приоми. Обърках се вече. Нали бяхте безразсъдните, първични, безчувствени животни, дето ползват и хвърлят, после пак и пак и … „то си ни е в природата”. Направо бях свикнала с това оправдание. Сега се чудя вече кое как присвоихме едни от други и дали знаем в какво се забъркваме.

Да му се невиди, мъжете присвоиха най-присъщите ни черти. Боли ги глава, закъсняват, пишкат по-често от 3-годишна, обезкосмяват се като охлюви, не можеш да се доредиш до час за маникюр от контета, дрехите им са най-голямата претенция, огледалото – най-верния приятел, навигацията – най-добрата любовница!

Докъде се докарахме.

„Еманципацията на днешните жени ги накара да изгубят своята мистериозност”.

Направихме изкуствени подобия на себе си и ги пуснахме да всяват респект у мъжете. Изричаме „Хайде да правим секс!”, а екото отнася репликата като „Бих искала да си нежен с мен”. „Заета съм!” = „Искам да съм с теб, ама не трябва да се показвам хлътнала лепка”. ”Виждам се с друг, но ще ти се обадя!” = „Луда съм по теб, но трябва да ти покажа, че и други ме искат и да те накарам да ревнуваш”.

WHAT THE FUCK???!!!

Всички грешки в живота ми са подправката му.

Той нямаше да е толкова сладък, ако не бях себе си.

Share/Bookmark

Как се породи ужаса от споделянето, отдаването, безпристрастността? Кой и защо ни научи и на тоалетната чиния да чупим стойки, незнам. Знам обаче, че мнозина не осъзнават притегателната и всмукателна сила на маските върху ни. Улисани в безотговорната еуфория на постановката обаче, губим същността си. Слагаме пищните костюми, доминото пасва като свое, и попиваме своеволно удобната роля. Находчивия сценарии диктува сюжет, прокаран в животите ни с цел, не с идея, превръщайки го в свой.

Не съзнаваме, не разсъждаваме. Следваме, копираме. Дрехи, маниери, мотиви, претенции… начина ни на живот и мирогледа ни са присвоени. В името на какво?

Мислите, че:

- силикона не боли или не тежи, че не е неудобно и неестествено натрапчивото чувство за чужд организъм във все по-често невръстни детски тела;

- безумно високите, извратени на вид и болезнени за стъпълата обувки са удобен и забавен начин да се придвижваш;

- кожата ни диша и се се чувства прекрасно от слоевете макиажи върху си;

- пагубното и изключително мъчително гладуване е полезно и конструктивно за подрастващ организъм

…

Градско турбо заведение. Модна икона. Известна марка. Тузарска двойка. Лъскаво списание … хранят с лустрото на величието и многото пари изгладнелите мозъчни клетки на маса=народ. Израстваме, развиваме се и съзряваме според нечия чужда гледна точка за правилното, за хубавото, за успешното. Продаваме плът за плат. Здраве за мощ. Органи за евра. Майка си за кола. Религия за наследство. Чувства за ‘частно’.

Защо трябва да се преструвам, че не ме боли? Да се насиля да отворя устните си в усмивка, когато в същност треперят?

Как да сложа маска на безразличност, когато оправданата ярост напира по връхчетата на косъмчетата по врата ми?

Трябва ли да ме е срам от факта, че не пия до безпаметност, че не друсам, за да си набавя истински емоции, че нямам VIP карта за NIGHT FLY, че часовника ми няма пореден номер, обувките ми не са Прада, тъпкача ми не е мутра, няма къща в Бояна и не кара минимум С класа?

Лошо ли е че съзнавам, че в банята грима се отмива, а етикетите по дрехите ни отмиват значението на името ни?

Кога, как и кой ни докара до тук – да обичаме искрено и да се опасяваме да го покажем, споделим, изживеем?

Ако изгубиш сърцето си – загубил си смисълът. Изгубиш ли смисълът – онеправдаваш целта. Изгубиш ли и нея – обричаш съдбата си.

Колко близко стигнахте неусетно до самозабравата?

Перваза на сцената е на една крачка. Аз скочих.

А вие?

Share/Bookmark

 И докато симпатично отхапваме от зелената салата със силиконови устни, чакащи принцът да ни забележи в някой скъп ресторант, ден след ден ставаме все по- смешни вгледани в безумието на собствената си суета. Накрая всичко около нас може да е „Еко”, „био”, „green” и други, а самите ние просто да идем за рециклиране!

Ще оставя за друг път да говоря за отмиващата с безмилостна сила вледеняваща вълна от болката след поредния красив романс. И после пак се гримираме.

А сега битовизми.

Вариант 1:

„Красива си … искам да те чукам”. Дори едва ли ще се постарае да подбере достойна дума като тази. Тя замлъкна.

Другата също е красива. А и май му се усмихва настоятелно през рамото на тъпака, от когото е отегчена до степен, че е забравила броя на коктейлите, минали през ръцете й, жадни за мъжка плът … Отмества премерено крак върху крак, така че да го накара да отвори устните си несъзнателно, и подръпва невинно оскъдното си потниче. Не оставя съмнение.

Нерешителността на другата й изиграва лоша шега – недовършил изречението си, той отвеяно извръща глава и тръгва към тоалетната след две дълги дири към номер сто двадес… доста над 100.

Бележка:

Едната бива употребена (не че тя се оплаква, защото за това бе излязла) и заменена/каченана на такси най-късно в 3:00 през нощта. Другата се прибира сама, обладана единствено от натрапчивия въпрос за какво е красотата й без притурките като наглост без никаква цензура, които мъжете фаворизират.

Вариант 2:

Скандал. Ругатни. Закани. Сълзи.

Той си тръгва.

Тишина. Тягост. Хрипове. Лудост.

Тя излиза.

Тича. Не мисли. Спъва се. Пада.

Осъзнава се.

Поглед. Такси. Умисъл. Престъпление.

…

Никога няма да е същото.

Бележка:

Той нямаше да спре, ако не си заслужаваше минимум 3 години или ако беше мъж.

Вариант 3:

Футболист и манекенка. Светско събитие е. Приготовленията окупираха целия им ден. Стана време. Спират черната кола пред „2915” и ключовете се подхвърлят на боклука дето пази отпред. Поръчва се. И пак. И повече. Прекалява се. Поръчка. „От всичко“. Не минава и минутка и в скута му се озовава „танцьорка”. Той не жали. Иска. Получава му се едностранно. Иска повече. Посочва с многозначителен жест тоалетната на жената, с която дойде, а тя не помръдва. Оставят я сама на сепарето. Уискито се стича по устните й надолу по деколтето и там някъде дирята се прегръща със сълзите й.

Бележка:

Някой, някога й беше казал, че е убийствено красива и от нея ще излезе страхотен модел. Само че беше пропуснал да й спомене, че чувствителността й е никому нужна и че силикона бил под наем.

Вариант 4:

Тя е естествена. Дори по-скоро чаровна, отколкото красива. Избягва грима/си. Не оставя заблуда. Непремерена е, доколкото може да си позволи, ако не иска да бъде разкъсана от хищници. На моменти наивно момиче, понякога зряла жена. Харесвана, търсена, общителна, искана. Но претенциозна, не готви, хаплива, ‘надута’. Страхува се, но опитва. Ранявана е, но вярва. Преднамерена е, но прегръща истински.

Бележка:

Какво не е наред? Единица е, личност, индивид. Мисли сама, решава сама, прави сама, спи сама, изхвърля боклука сама. С презункция да е така завинаги.

…

Ако можех да пиша сама историята на живота си, бих избрала да съм … АЗ.

А вие?

Няма да повярвам никога, че „прагматичността” на днешната жена е за сметка на чувствителността й. Колкото и дълбоко да натъпкате на най-забутаното и скришно място наивното и безкрайно непечелившо отношение, подарен, но безполезен урок от мама и тате, не може да излъжете сърцето си!

Колко щастие на квадратен метър се побира в Драгалевци мислите? Щото за да стигнат някой момичета до там, ще продадат и майка си, отделно от факта че половите им органи ще са амортизирани като на стара улична кучка преди да са успели да си изтърсят куфарчето в новата луксозна постройка с гараж за минимум 3 S-класи. Как се случи да извратим и покварим отношението към женския пол до такова низко и долнопробно ниво? Откога на пазара има артикул масово производство „пу..а” на промоциална цена поради голямото търсене?

Колко пък да е готино да си действащото лице в един такъв „примерен” сюжет:

~ ~ ~ Красивата й лъскава черна плътна коса падаше непотребна вече на лъскавите плочки в новия салон на Катето, фризъорката. От днес трябваше да се приближи поне с една спирка с рейса към Драгалевци. Безбой пъти беше подемала в ръцете си някое от захвърлените списания на масичката и бе попивала с жадните си очи историйте за известността, за успешността, за лустрото на луксозния живот на богатите и известните. Днес усмивката в огледалото й беше широка, съществото и тръпнещо. Катето й беше казала, че №405 – наситено бяло русо, си е направо мъжка клопка, „ама и малко по-късичко трябва”. Докато перхидролът щипеше яростно скалпа й, нанасяйки щети по-страшни от сърбежа, тя прехвърляше сцената как най-накрая ще може спокойно да отиде да се натисне на оня пичага, дет само яки турбо мацки се въртяха около него, с минимален риск да бъде пренебрегната в този си вид. Разбира се, беше се погрижила да си набави и блузката с тигровите шарки и прозрачния гръб, дънковата пола дето цепеше мрака, само да внимава да не сяда някъде и жълтата верижка дето баси как го издържаше да виси т’ва огрооомно сърце на Гучи, незнам. „Ехх, само веднъж да се кача в колата му…“

… Мама беше щастлива, че отвреме навреме идва да я взима с новия джип, макар че малко се озадачаваше как е още цяла или не са я пребили някъде, ама пък по всичко си личеше, че силикона служи по предназначение и не бива да се притеснява, защото щерка й явно си е научила урока. Мамината трябваше да се откъсне от орисията на битието на майка си и да „пробие”. „Не бъди скромна и тиха миличка, така няма да бъдеш забелязана от „правилният” човек! Дай малко с циците напред, к’во като е женен, ако жена му беше достойна за него, той нямаше да спи с теб вече 2 пъти.” Изпълнителна и целенасочена, умело бе стигнала до момента мъжът й да е доволен, че тя се стараеше да не влиза в противоречие с него и да му бъде подкрепа когато се връща смачкан след 3 седмична конференция или се отдаде на единственото удоволствие в живота – вечер с момчетата. Верно го нямаше почти непрекъснато в къщи, „ама пък децата са при майка щото не искам да отегчават и нервират мъжа ми“ и тя имаше цялото време на света да се поддържа в достоен вид, според изискванията му. А и Лидето и Ади я бяха успокоили, че „щом си му в къщата и си го вързала с тея деца, няма голям избор да не се прибере. А и нали си близка с майка му, споко!”

… „Понякога нахалния призрак на онова наивно момиче с пискливия глас дето досадно си подсвирква песничката за момчето на сърцето й страшно ми досажда. Мамка му! Какво ли прави… Наистина бях влюбена в него. Част от сърцето си му оставих на тоя нещастник, а той нямаше пукнат лев да подплати любовта ми! Аз имах нужда „просто“ от упора и сигурност, прегръдките му не ми плащат дори маникюра. Тъжно ми е. Но е било за добро щом сега не ми се налага да си правя сметка за бутилката вино в Кемпински и да се лишавам от новите обувки на Долче и Габана – слабост са ми.” ~ ~ ~

Тъжната статистика сочи, че „В наше време човековъдството много изостава от животновъдството.“ Повсеместно насадените „човекоподобни” стереотипи за съществувание правят душите ни бледи, а сърцата ни слаби. Стана безбожно трудно, ако случайно си талант, да се прокараш през масовката. Избавлението е забвение. Гордостта не е за предпочитане. Но ако можеш да си орел, защо да се напъваш да си пръв сред гаргите?

МомичЕ, не бъди множествено число!

Първите вече влязоха, а вие?

Твърде често напоследък ми се струва, че гоним нещо, а мислите ни какво и защо не са дотам нашите. Нали това ни прави личности – нашите мисли, мечти, въжделения?!     Винаги, когато ползвам метрото ми прави впечатление един феномен : спирка някоя си – вратите се отварят – всички хукват, не просто бързат, а наистина хукват, да се надбягват … Защо? …. Защо трябва да тичаме със стадото? Защо този инстинкт трябва да взема превес над личното ни виждане за нещата? Защо всички трябва да бягат от влака до изхода все едно има бедствие? Никой от нас не върви с това темпо по улицата, към магазина, до спирката, но стигне ли се до „вратите се отварят“ сякаш някой дава команда „старт“. Едва ли щеше да е така ако някой от всички тези втурнали се хора се замисли. В това се превръщаме и метрото не е единствения показателен пример. Това е страшно …. не хора – стадо!

При мъжете, най-ясно изразено е в съревнованието с колите. Кой има по-мощната? Кой е по-бърз? Чия кола е по-красива, по-направена? Кой е по-луд (това пък кога стана качество)? Кой ще стигне пръв до другия светофар, за да спре, защото видиш ли свети червено? … и пак без умисъл. Ако се замисли и хване зеленото? Дали няма да е по-напред в крайна сметка?

При жените основно се свежда до визия : Коя се е облякла по-стилно („модерно“ в грозния случай)? Коя къде си прави косата/маникюра? Коя е с последния парфюм на поредния велик магьосник създал фирмено име от личното си? Коя е с едни гърди напред?

И при двата пола оправданието е, че се надбягваме за вниманието на отсрещния. В същото време парадокса е че впечатляваме по-скоро собствения си пол. Мъжете заглеждат колите на другите мъже, само една жена ще загледа и обърне внимание на маникюра на друга … измерваме се с поглед, за да преценим собствените си сили в борбата и да продължим да се надбягваме. Все така безмозъчно и без друг умисъл освен този – да сме на гребена на вълната. Само защото щом всички бързат и тичат … сигурно има нещо хубаво на финала? Някоя промоция, оферта за нещо ново и хубаво? Тъпо! Поне според мен. Според Вас?

Към Blog.bg ->

Share/Bookmark

Повечето от младите момичета и момчета в  България си мечтаят за бляскав живот, който в техните представи се свежда до това да слезеш от скъпа кола, да пиеш скъпо уиски и по възможност за момичетата да си обновил външния си вид с най – новото което предлага хирургичната индустрия. Това обаче не е защото изпитваш потребност от действията си, а само защото нивото ти на задоволяване не надскача душегубката, която те е отгледала, а ти и се отблагодаряваш с постоянство, и послушание.

След реновирането на „стария” бюст вече всичко се променя, особено гардеробът. Дрехите се купуват не за да бъдат носени, защото отиват на притежателката има, а по-скоро за да обръщат погледите към нейното ново притежание. Това притежание дава стабилно основание на собственичката му да се държи арогантно, грубо и надменно, особено по заведенията, все пак там е в свои води. И разбира се, защо да не се държи така – все пак е с едни гърди напред!

Share/Bookmark

Общия прогрес улесни комуникацията помежду ни, даде ни нови, само до преди 20 години немислими, варианти да осъществим връзка помежду си. Улесни и тях в степен, че вече няма аналог на „Рубенсов тип“. Вече не е много ясно, кой какво и защо харесва и диктува. Разликата се свежда до няколкото сантиметра от дължината на ръкава или точно кой нюанс на „сьомга“ е избраният.
Съвсем до скоро жените бяха на прага на анорексия или болимия (разликата и тук е също почти нюансна) в името на … не е много ясно кой, но нека най-общо е модата и по-конкретно начина, формата, в която ни е представена.

Логиката е ясна, но няма да се въздържа и ще я напиша просто :
манекенките са слаби + манекенките са готини/харесвани => ако аз съм слаба, то значи ще съм готина и харесвана (или манекенка). Да ама не … не точно, не съвсем и не задължително.

От известно време у нас започна да се наблюдава друго явление. Масовото навлизане на поредната благина, продукт демонстриращ напредъка ни – силикона. И хайде всички да догоним Памела, че сме изостанали с 20 години и няколко месеца. Тя още Февруари 1990 се е сетила (тук отварям скоба – Хю е аналог на Рубенс поне доколкото на всички ни е ясно какъв точно тип жени харесва човека).
Странно как не сме се сетили по-рано, нали? Уж сме грамотни, уж сме дали толкова много на света и напредъка му. Ние от малка България ли ще изоставаме?! Късно сме се сетили, но ще ги догоним и юруш на маслините … ок де – силиконите.

Само преди седмица попаднах на статия озаглавена „50% от абитуриентките искали силикон, вместо бал“. Понеже заглавието ме шокира се обръщам по-конкретно към въпросните завършващи училище/започващи живота :
Браво момичета! Така не само ще ги стигнем, но направо ще им отвеем плявата на всички памели и всякакви други звезди от чуждия и местния небосклон.
„Ае малко по-сериозно“
Това, че някой мъж е казал нещо в стил „ейййй ц-ц-ц скйй таа кви цици си напраи“ (цитата е произволен, първият ми хрумнал и понеже съм на вълна „модерно“ – не е социална извадка) далеч не означава автоматично, че и вие ще го чуете след като ги „направите“. Изобщо не е гаранция за успех, камо ли за кариера. Всички харесваме гърди, но не всички гърди ни харесват … или беше …, но разни хора разни идеали? Започвам да се обърквам, а да … спомних си … това е защото все още има разнообразие. Оставете ни объркани, моля ви момичета! Нека се чудим какво харесваме и чии са по-хубави, вместо да се чудим защо всички са еднакви.

Няма жена или мъж, която/който да отрече, че едни гърди напред помагат, НО САМО, когато си на вярното място с някаква ясна на теб поне идея и цел. Те не могат да те „озоват“ с магическа пръчица там на мястото, на корицата, на обложката, в клипа …

Сещам се за нещо, което аз чух в 9-10 клас, ей тъй случайно … в час. Уравнението изглеждаше така :
всички риби плуват + някои хора плуват = някои хора са риби (вярно или грешно)

Вие решете, НО само Ви моля … помислете преди това! Вярно или грешно?

Аналогията ми с овците се свежда до следното : при овците ако вкараш една в кошарата другите я следват сякаш по инерция … първите вече влязоха, а вие?

Share/Bookmark